Просто да бъдеш

*този текст е написан спонтанно и специално за участието ми във фестивала “Свободата да бъдеш”, който се проведе на 8 април 2017 и е вдъхновен и провокиран от нещата, които ми се случиха през последните 4 седмици.

Едно от най-важните неща в говорене пред хора е честността, доверието и желанието за споделяне и промяна. Днес съм тук, защото ме поканихте. А аз приех, защото в последните няколко години едно от най-смелите и смислени неща, които правя е да споделям. И не просто да разказвам моята история, а разказвайки я да давам сила на тези, които я поискат и осъзнават, че имат нужда от това и заедно правим първата крачка. Но когато приех изобщо не подозирах какво ще се случи междувременно и че дори самото ми участие ще бъде под въпрос… Но нека не избързвам.

Тук съм и щом съм тук ще бъда откровена и истинска. Защото моят принцип е не просто да говоря. В това отношение не съм професионалист. Аз говоря тогава, когато имам да кажа нещо и когато съм убедена, че има смисъл. Днес ще ви разкажа как измерих скоростта на моя живот през последните 4 седмици.

Живеем в много объркани времена. И интересни. Губим се или се крием в черупките си и балоните си на комфорт, които съзнателно градим, за да оцелеем. Но истината е, че това не ни помага да оцелеем, нито пък да живеем смислено. Това ни ограничава. Това ни прави страхливи. Прави ни безчувствени. Прави ни болни. Аз не искам да бъда такава. Не искам и да съм обградена от такива хора. И чисто егоистично погледнато правя го заради себе си. Но пък разбрах, че този здравословен егоизъм помага не само на мен. Защото има поне две същества, които се чувстват спокойни и щастливи от тази ми промяна – прекрасните ми дъщери. И в това съм абсолютно убедена. Покрай тях има поне още 5-6 човека, които също се чувстват така. И тези 5-6 човека също се променят. И така до безкрай.

Темата е Животът. И скоростта, с която минаваме през него. Всъщност всеки ден темата е животът. Събуждаш се сутрин и това е ново начало. Слънцето си тръгва вечер, идва тъмнината и покоя. Раждаш се и умираш. Това е животът. И скоростта не се измерва с времето, в което си съществувал на този свят. Скоростта се измерва с други неща…

Великият Айнщайн стига до заключението, че нормалният ни опит в живота като колело на хамстер е илюзия. Въртим все по-бързо и по-бързо, опитвайки се да стигнем някъде. А междувременно под повърхността времето е отделно, друго измерение, където миналото, настоящето и бъдещето се сливат и се превръщат в дълбоко време. И няма къде да стигнем. Алберт Айнщайн нарекъл това състояние “просто да бъдеш”. И той е споделил, че когато го преживява изпитва свещена благост. Да излизаш от колелото и да влизаш в това състояние не е трудно и със сигурност е нещо, което ти дава големи дози благост.

Случвало ли ви се е да четете дебела книга, която е толкова интересна, че я прочитате на един дъх? И то толкова бързо, че след това съжалявате, че е свършила, че и по-лошо – не можете да си спомните много от детайлите в нея. А случвало ли ви се е да искате да промените дизайна на тази книга? Да направите друга корица? Да смените шрифта? Да го направите по-четим и по-голям, за да минавате спокойно през страниците? А да добавите илюстрации или пък да си представяте, че историята, която четете се случва с вас или пък да видите филм с тази история с любимите си актьори? А да подчертавате в книгата? Със сигурност – да. Аз самата правя това с повечето книги. Сещам се за много книги, с които съм правила това. Но сега ще ви разкажа за моята книга. Не, не съм написала книга. И сигурно няма да го направя. Но знам как изглежда книгата на моя живот.

Сега си представете, че в ръцете ви е вашата книга. Книгата на вашия живот. Как си я представяте? Дебели, тънки корици, бяла хартия, цветна… Какъв е шрифта? Какъв е обемът й? Как изглежда корицата?

Аз съм графичен дизайнер. Правила съм и ще правя много книги. И всяка книга изисква уникален подход. И за да направя добра корица, моето правило е да прочета текста. Но тук става въпрос за готов текст. За история, която е плод на нечие въображение, или проучване, или споделяне на опит. Много често трябва да се съобразя с идеята на автора или издателите, без това да покрива моите представи и критерии. Да не говорим, че много често трябва да се работи бързо. Че сроковете са, както обичаме да казваме, “за вчера”…

Но за моята книга нещата стоят по много по-различен начин.

Аз не знам целия текст. И няма как. Да не говорим, че имам, ако условно разделя книгата си на глави обозначаващи времеви периоди в живота ми, имам такива, които мога да опиша само с няколко изречения. И много празни пространства… Но не са празни пространства на нищоправене или самовглъбяване. Не, това са празните пространства на препускането. На правенето на неща, които не помня. Минавала съм с такава скорост, която ми е размазвала всичко – хора, случки, природа, погледи, отношения… По същият начин по-който се размазва всичко, когато се движиш в кола с много висока скорост. А когато караш кола с такава скорост единственото, което усещаш, то даже не го и виждаш, а само го усещаш е, че трябва да си концентриран и да не поглеждаш встрани, за да оцелееш… Споделям това от собствен опит. Както живеех, така и шофирах. Карала съм с 280км/ч. Надбягвала съм се с други като мен. Съвършенно непознати хора по магистралите. Сама в колата и зад волана. Даже нямаш време да погледнеш километража, толкова бързо се случва всичко. Но да се движиш с такава скорост е безотговорно. Не само към себе си, но и към другите. Защото, ако се размажеш на магистралата много често ще си причина за смърт на още хора… Но тази глава от моята книга, този участък от моя път се нарича “Живот на скорост” и тази тема би била подходяща за форум, който се нарича “Свободата да избереш да се убиеш”. И буквално, и метафорично. Защото начини има много. И всички те, до един са свързани с висока скорост. Така е в живота. Е, сигурно няма да умре никой в буквалния смисъл на думата, но със сигурност ще има пренебрегване, липса на внимание, недостатъчно време, изпускане на моменти, погледи, усещания… Болести. Много болести…

Но този форум, който ни е събрал днес се нарича “Свободата да бъдеш” и моят опит показва, че да Бъдеш не означава да забравиш кой си, къде си, какво искаш… Да Бъдеш означава да си осъзнат. Да Бъдеш тук и сега. Просто да бъдеш. Благодаря, Айнщайн! Благодаря и на Буда, на Гуруджи Гоенка, защото те пък в последните три години ме посветиха в гениалната медитативна практика Випасана, която 5000 години преди Айнщайн е показала истината за трите думи: Просто Да Бъдеш!

Всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, започва с първа глава, която се нарича Раждане. Родила съм се преди 49 години. И тогава е започнало писането на тази глава. Но към нея ще добавя неща, които осъзнах по-късно. И не само. В моята книга ще има още глави, които ще се казват Раждане. Или ново начало.

Навярно малко от вас са присъствали на раждане и са наблюдавали целия процес от А до Я. Аз го направих. Защото макар и да съм родила две деца и да съм участвала като главен герой в този процес, исках да го наблюдавам просто като мълчалив свидетел. Преди години помолих сестра ми, която беше на път да роди втория си син да ме допусне до този човешки акт. Благодаря й, че ми разреши.

Да, раждането е болка. Знам го от опит. Но, ако се борим срещу болката ще си причиним още болка и ще попречим на процеса. Снимах по време на това раждане. И в момента, в който малкото човече тръгна да се появява, ръцете ми трепереха и едвам удържах тежкия фотоапарат. Моментът е изключителен. И тези секунди са част от дълбокото време. Истинска магия. Усещането, че си там, че си ти, че присъстваш с цялата си същност. А големият урок, който ни дава този акт е, че можем се открием, дори когато е болезнено. В самото раждане има един момент, в който спираш да се съпротивляваш, отваряш се и се оставяш на мощната вълна, която довършва процеса…

Раждаме се с открити души. Уникални и крехки като снежинки. Неповторими. Всички. Без изключения. Но после порастваме и започваме да се покриваме – за да се впишем в нормите на семейството, в правилата на общността, в каноните на религиите. Покриваме се пласт по пласт. За да се скрием. За да не ни наранят. Крием емоции. Крием автентичност. С отговорности към всичко останало, но не и към нас. И живеем години, години, подтискайки всичко това. Чувстваме се неудобно в кожата си, оправдавайки нечии очаквания, забравайки кои сме… И това ни разболява. Това разболя и мен.

Да, така се случва. Така се случва в живота. Когато ти се случват трудни и болезнени неща отново се съпротивляваш. Затваряш се. Но, ако останеш отворен, някак много по-лесно се решават ситуациите. Затова, когато в живота ми стана много трудно и болезнено, аз избрах да се отворя. Да бъда любопитна. Да сляза от колелото. Да попитам болката защо е дошла. Защото тя винаги ни носи нещо. Нещо, което иска да се роди.

Така започва животът и така започва промяната, новото начало… Така започва и осъзнаването за скоростта, с която минаваш през живота си.

“Скоростта на живота” е формулировка на тема, която ми хрумна спонтанно в мига, в който получих поканата да участвам днес. Буквално секунди след като Самуила ме попита как да отправи моето участие. И от онзи момент до сега не съм спряла да мисля върху този феномен, върху това абстрактно и неразбираемо понятие за време, за скорост, за живот. Но което, макар и да не го разбираме ни е погълнало изцяло.

И точно в мига, в който дадох заглавие на темата, историята, която е в тази глава на книгата на моят живот, която сега ще ви разкажа, започна щуро и безкомпромисно да ми показва неща, които ще споделя с вас. Отново ще се отворя за болката. За да излезе. Ще я попитам защо идва. А вие ще бъдете свидетели на това.

***

Заглавието беше измислено на 6ти март. На този ден бях в болница с майка ми, която живееше последните си часове на този свят. Беше и измислена след като бях с нея последните две седмици преди 6ти март. Виждах какво се случва. Осъзнавах случващото се. 6ти март беше нейният рожден ден. Тя навърши 71 години. Почти без да го осъзнае. Основната й грижа в този момент беше свързана с няколко неща – да се примири унижението, което хората изпитват в тези моменти, когато са безпомощни и когато не могат да направят нищо сами; да се опитва да диша и да издиша; и не на последно място да комуникира видимо с хората, които я очакваха… Да, тя комуникираше с другия свят.

На 7ми март вечерта тя пое последната си глътка въздух и отлетя. Видях цялата страшност на този момент и за моя радост, осъзнах, че не е страшен. Този момент е магичен. Ще ви разкажа, с риск да ви стане драматично, за тези няколко минути. Защото тези няколко минути ме потопиха в дълбокото време. Те бяха толкова силно наситени с живот, че преобърнаха представите ми за време, скорост.

След като направихме, заедно с две санитарки, обичайните неща, за да приготвим майка ми за нощта, отидох да подсетя сестрата да не забрави да й даде средството за по-спокоен сън, се върнах до леглото й. Хванах ръката й и й прошепнах в ухото: “Лека нощ! Нека сега да поспим, а утре продължаваме!” В този момент тя ме стисна за ръката толкова силно, колкото би ме стиснала, ако видеше, че тръгвам да падам от нещо високо. Или пък тя започваше да пада от високо. Или пък защото отлиташе… Да, точно това се случваше. Отвори очите си толкова широко, все едно искаше да възприеме за този кратък миг картината на целия свят, който я обгражда и да я запечата завинаги в съзнанието си. Пое много дълбоко и звучно въздух, все едно вдъхна целия космос. За части от секундата останахме така. Влязохме заедно в дълбокото време. Осъзнах важността на този момент. Осъзнах себе си в този момент. Осъзнах края на живота. Почувствах смъртта.

Единственото, което й казах беше: “Обичам те! Моля те, прегърни татко от мен!”… След това, въздухът, частицата космос, който беше вдъхнала излезе и заедно с него видях с очите си как този дъх пое душата й, пое всичко, което беше тя и го разтвори в пространството. Държах ръката й и наблюдавах как тялото се сви. Да, сви се. Тя физически и видимо загуби себе си. Остана тялото. Осъзнах преходността му. Оставих ръката, която все още ме стискаше силно. Това, което остана на леглото беше нещо, което не ме изплаши. Това вече не беше моята майка. Дъхът и духът на тази жена отлетяха пред очите ми. Не изпитвах нищо към това, което остана. През мен мина силна вълна. Тя физически накара тялото ми да настръхне. И отвън и отвътре. Вълната тръгна от пръстите на краката ми и излезе със страшна скорост през върха на главата ми. Отново мощната вълна. Веднага след това в мен настъпи най-голямото спокойствие, което съм изпитвала.

Дръпнах се настрани. Дойдоха медиците. Включиха й машина за електрокардиограма. Сърцето продължаваше да работи. Утихна много бавно. Стоях и гледах.

Излязох от стаята.

Излязох от сградата. Върнах се в хотела, в който бях отседнала и зачаках…

Телефонът ми звънна.

Това, което ви спестих в началото на разказа си за тази вечер е, че два часа преди това да се случи с майка ми, ми се обадиха, за да ми кажат, че най-добрият ми приятел, човекът, който винаги е бил до мен, и в хубави, и лоши моменти, в последните 30 години от живота ми, човекът, който ми беше повече от брат е получил сериозна сърдечна криза и в момента го оперират, за да се опитат да го спасят.

Отговорих на обаждането.

Отсреща хлипаше жена му, която ми съобщи, че го няма вече… И неговият дъх беше се разтворил в космоса.

Затворих очи и заплаках. Много ярко си представих майка ми, която го хваща за ръка и заедно отлитат. Заедно, в дълбокото време.

Всичко това се случи за някакви си 2-3 часа. Загубих жената, която ме роди и отгледа, с която живях първите си съзнателни 20 години и човека, който ми беше най-истински приятел, с който бях следващите 30… Загубих човека, с който построихме къща за майка ми, в която тя живя последните си 4 години и й даде душата си.

Защо ви разказвам всичко това? Защото се отварям и оставям болката да излезе.

Защото искам да ви обърна внимание на другото най-важното нещо в този живот. Смъртта. И защото само нещо, което не се е родило, то не е стигнало до смъртта.

Защото, ако не се страхуваме от нея бихме живели много по-добре. Защото, ако наистина спрем да се страхуваме, че ще загубим някой или нещо, бихме били много по-свободни и по-щастливи. Защото за смъртта се мисли, докато си жив. За да не живеем въпреки смъртта, а заради нея.

Сещам се за един диалог от Махабхарата, великият санскритски епос: “Кое е най-чудното нещо на света?” А отговорът е: “Най-чудното нещо на света е, че навсякъде около нас може да умират хора, а ние не осъзнаваме, че може да се случи на нас.”

Както и да живеем, бързо или бавно стигаме до този момент. Без значение кои сме, какви сме, колко сме успели… Най-важното за този момент е да си готов да отлетиш изпълнен с любов и удовлетворение.

Никой не знае кога ще се случи това. Ако за майка ми беше процес, за който тя се подготвяше още от момента, в който си отиде баща ми и тя просто не можа да продължи без него, за моят приятел беше внезапно. За смъртта на майка ми бях подготвена. За неговата – почти не. Казвам почти, защото малко по-късно осъзнах, че подаръкът, урокът, който получих от последните секунди на майка ми, от дълбокото време ми помогнаха да осъзная Внезапната смърт. Да я приема. И да, да се подготвя за нея. И не само. Неговата внезапна смърт всъщност сега спасява живота ми…

Освен всичко това се случиха и още неща – седмица по-късно малкият ми племенник, заедно с негов приятел станаха жертва на похищение и обир… Много близка приятелка, също бе стопирана от болест, за която никой нищо не можеше да й каже дълго време. И тя в момента не се движи. Буквално… На друга и съобщиха, че й остават само два месеца живот…

Това, което се случваше с мен беше нереално и в същото време самата реалност. И всичко това само за няколко дни. Приемам реалността. Опитвам се. На моменти трудно, но приемам, правя нужните избори и решения и продължавам. И от цялото си сърце благодаря на Випасана за това, на което ме учи. Защото Випасана не е просто една медитативна техника, тя е онова нещо, което наистина ми показва и ме учи да приемам реалността такава, каквато е. Учи ме да наблюдавам. Да осъзнавам.

Две седмици след 7ми март, отидох на профилактичен кардиологичен преглед. Буквално ден-два след като се простихме и с двамата започнах да усещам, че нещо се случва със сърцето ми. Родена съм с леко увреждане на сърцето и точно в този момент, то, разбито от мъка, започна да ми дава странни сигнали. Случилото се със сърцето на моят приятел беше основната причина да усетя моето. Да го чуя.

Само 15 минути след началото на прегледа бях приета по спешност в кардиологичната болница. Една седмица по-късно категорично се установи, че клапата на аортата работи само на 30%, а самата аорта също е с проблем. “Трябва да се действа без отлагане” – така ми каза професорът, с който се срещнах точно преди 5 дни.

Днес е 8ми април. Изминал е само един месец от момента, в който приех да участвам на този форум и да говоря за живота. А, да и за скоростта му.

След два дни гръдната ми кост ще бъде разполовена, сърцето и белите ми дробове ще бъдат спрени и няколко часа ще бъда на машина сърце – бял дроб… Ще вляза отново в дълбокото време. Хирурзите ще направят нужното. Не се съмнявам в успеха на тази сложна интервенция. Но няма да скрия от вас, че всичко това ме накара да мисля за смъртта отново. И то не на някой друг. За моята. За радост го правя без страх.

И благодарност… Защото това, което се случи, сега спасява моя живот. Защото моят прекрасен приятел си отиде точно от това, което в момента при мен, за щастие навреме, се диагностицира като проблем.

И в този момент искам да му кажа отново: “Клетвата работи, приятелю!”

Знаете песента “Клетва” на Щурците: “Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка и в лош за мене час…”

… да, това беше нашата песен и нашата клетва. 30 години. И погледнато отстрани цената е висока. А погледнато от моето вътре – цената много висока. А благодарността ми огромна и вечна.

Сигурна съм, че на 11 април ще бъде отворена още една глава в моята книга, с която ще отбележа ново Раждане. Ще започна нов живот.

Обаче всяка една книга на живота, както и да се казва, на който и да е, завършва с глава, която се нарича “Смърт”. Моята е проектирана и визуализирана вече. Защото знам, че от тук нататък, когато и да се случи ще си отида спокойна, удовлетворена и със сърце изпълнено с любов. Без ритуали, без погребения, без напълно излишна суета. Просто това, което съм аз, ще се слее с миналото, настоящето и бъдещето. Ще вляза завинаги в дълбокото време. Където всъщност сега, когато сънувам или медитирам, намирам всички тези любими мои хора, които вече не присъстват физически около мен. Намирам ги, за да се погледнем отново, за да си кажем нещо, за да ми помогнат да продължа напред.

Има и една глава в моята книга, която се нарича Хималаи. Много неща усетих там. Много хора учители срещнах. Сблъсках се с истински екстремни предизвикателства, които ме отвеждаха на ръба. Научих се да вярвам в себе си. Научих се да си помагам сама. Научих се да мога сама.

Виждали ли сте мандала? Това е картинно изображение на живота. От санскрит думата се превежда с думите “същина + съдържа”. Също се превежда и като “кръг, обиколка”. Когато видях мандала за първи път, на повече от 4500 метра надморска височина, в един от най-красивите будистки манастири буквално дъхът ми спря. Тя беше огромна. Създавана без почивка от монасите на манастира в продължение на денонощия. Беше голяма, красива, шарена и много крехка. Създадена от цветен пясък. Какъвто е и животът. Но, когато видях, как за части от секундата те наклониха мандалата и оставиха шарените форми да се слеят една в друга и как вятърът пое цветният прашец и го отнесе със себе си, не просто ми секна дъхът… Сърцето ми все едно спря. А те го направиха с усмивка и радостни възгласи. Според мен няма по-добра визуализация за крехкостта и преходността на живота. И колкото по-рано осъзнаем тези му измерения, толкова по-свободни ще бъдем.

Моята мандала стои в съзнанието ми непрекъснато. И колкото повече се концентрирам в нея, толкова по-ясно виждам цветовете. Усещам крехкостта. Осъзнавам ефимерността й. Добавям нови цветове и форми. Старая се. Но никога не забравям, че един ден тя ще се наклони и всичко ще изтлее в огъня, ще се разпилее по вятъра, ще се разтвори във водата, ще се слее със земята.

Сетих се през тези дни, когато си мислех за това, което искам да ви кажа и за още уроци, които ми дадоха Хималаите и будизмът, с който се сблъсках на тази голяма земя. Сетих се, защото тези уроци ми помагаха във всеки един момент от тези 4 седмици.

Сетих се за момента, в който на повече от 5000 метра височина осъзнах, че това е предела на моите възможности. Сетих се, че повечето решения, които взимах тогава там в екстремните хималайски моменти, бяха решения, които бях взела предварително. Защото това бяха решения, които спасяваха мен и в същото време спасяваха и хората около мен, защото там винаги има реална опасност да паднеш и да станеш бреме за другите. И в много голяма степен това се решава от изборите, които правиш. Така е и в живота. Непрекъснато сме изправени пред екстремни ситуации. И често те са свързани със страхове. И почти винаги страховете ни водят до паника, която парализира мислите и действията ни. И това е големият ми хималайски урок – да взимам решенията предварително. Това се практикува и в психотерапията. Там в състояние на отпускане и воден от терапевт, можеш да визуализираш проблемите, да си измислиш решения, които може дори да са абсолютно неприложими в реалността, но ако направиш това, повярвайте ми, когато дойде моментът за решение и избор, няма да има нито паника, нито парализиране на мисълта и ще има само желание за отговорно взимане на решения.

Хималаите ме научиха и на това да разбера къде съм, да осъзная мащабите на вселената, да намеря 5те елемента в себе си, да се сливам с това, което ме обгръща, да повярвам в себе си – във възможностите си, в преценките си, да имам по-добра самооценка. Да се обичам и да обичам…

Това беше скоростта на този един месец. Аз не просто намалих, аз спрях. Спрях пред смъртта, спрях пред несправедливостта, спрях, за да си припомня уроците, спрях заради сърцето си, спрях и заради новото ми раждане.

Всеки би спрял. Нали сте виждали, как каквото и да ти се случва, колкото работа и задачи да имаш, дойде ли раждане или смърт близо, хората спират. Събират се. Прегръщат се. Говорят си мили неща. Благодарят. И няма случай, в който това да не се случва.

Всяко раждане и всяка смърт ни потапят в дълбокото време. А това могат да правят и изгревите, и залезите, защото те са най-простата и най-истинската метафора на раждането и смъртта. Можем да го правим всеки ден. В ритъм. В цикъл. С благодарност и усещане за свещенна благост.

Представете си, че живеем в свят, в който всички хора се събуждат рано сутрин, застават срещу огненото кълбо, спират за малко и посрещат слънцето. Няколко минути в тишината на тази магия… Наслаждават се на тези мигове светлина и благодарят за новото начало. И правят същото и вечер – изпращат слънцето и благодарят за това, което им се е случило днес. Ето това е животът и скоростта му се измерва с осъзнаването. На всеки един миг. И мига на началото. И този, който според мен е най-великия – на края. Скоростта на живота се измерва най-точно с изгревите и залезите.

И защото днес може да си свидетел на последния си изгрев.

И защото това може да е последната пролет в живота ти.

Да осъзнаеш, че можеш съзнателно да преживееш не повече от 60-80 пролети…

Да видиш не повече от 60-80 пъти цъфнали кестенови дървета.

Прелестта на кестеновите дървета е една от темите, която винаги ни вълнуваше и заедно споделяхме с моят приятел. Всяка пролет. Оказа се, че миналата пролет е била последната за него… Но ние заедно осъзнавахме детайлите. Наслаждавахме се на красотата. Неговите пролети с цъфтящи кестени се оказаха точно 49…

Така се измерва скоростта. С пролетите, с красотата, с любовта.

Всичко останало е просто един илюзорен график.

Помислете навреме за вашите книги – за корицата, за страниците, за големината на буквите, за илюстрациите… И понеже първа глава е вече написана, помислете много силно, отговорно и без страх за последната. Сега. И също не забравяйте, че винаги може да прибавяте още глави, по всяко време, които да се наричат “Раждане”.

“Свободата да бъдеш” започва с това “просто да бъдеш”.

А Свободата идва като страничен ефект.

Благодаря на всички, които организират този форум вече години наред за това, че ме поканихте отново и за това, че от този форум преди две години започна нещо много смислено за мен, за хората, които се включиха и ме подкрепиха и за тези, на които помагаме с дейността на фондация МС – Мога Сам и за това, че тази година, пак от този миг, на този форум, започва нещо, още по-голямо…

Новото Раждане в моя живот. На по-добрата част.

Да, моят живот си е мой, но поради факта, че всички ние сме като скачени съдове, ако аз съм добре и вие ще сте добре. А ако вие сте добре, аз ще съм още по-добре.

Благодаря ви за доверието и за търпението. Благодаря ви за това, че поискахте да бъдете отворени и да ми помогнете да продължа напред. Вие днес бяхте моят лек.

***

Знаете ли, будистите казват, че най-големият проблем на човека е, че си мисли, че има време. Не, нямаме време. И точно заради това намалете скоростта. Слезте от колелото. Оглеждайте се. Отразявайте знаците. Вземете си уроците. Осъзнавайте ги, колкото и болезнени да са понякога. Останете отворени. Останете любопитни. Не се плашете от смъртта, само защото някой ви е казал, че е страшна. Не, не е страшна. Тя е последната част от вашата книга на живота. Тя е реална картина. И можем да продължим само, ако я приемем. Защото губейки време да се страхуваме от нея ще пропуснем много интересни и важни неща, които са между двете точки. Точките на раждането и смъртта.

Обичам да си събирам камъчета. Имам килограми. От всякъде. Днес искам да ви подаря по едно малко камъче. Носете го в джоба си. Нека ви подсеща да спирате. Нека ви подсеща за малките неща. Нека ви подсеща за дълбокото време, на което всъщност принадлежи това камъче. Защото него го е имало и преди вас. Има го сега, когато е в ръцете ви. И ще го има и след вас.

А, да…

И да бъдем добри, винаги когато е възможно.

А това е възможно винаги.

Стига да не бързаме…

Благодаря

08/04/2017