ПРИКАЗКАТА НА ТЕМЕНУГА

Днес е Цветница. Искам да пожелая на всички здраве, усмивки и цветни, изпълнени с чудеса дни. И нека всичките ви дни са такива. Нека всеки ден да е празник!

Изминалата седмица беше отново много вълнуваща за мен. Първо, както ви споделих, беше участието ми в “Предай нататък”, след това пък излезе материала в КАПИТАЛ light. С мен се свързаха по различни начини много хора. Искам да им благодаря за подкрепата и доверието. Една от всички беше Теменужка от Велико Търново. Тя ми изпрати на електронната поща едно разказче, което е написано от нея. Тя е една от всички нас, които всеки ден, всяка минута, се справяме с предизвикателството МС. Публикувам нейното откровение. Това е неделната ни, цветна приказка. Благодаря ти, Теменужка! Честита да си! И цветна! Също като тортите, които правиш!

“За вас, на които ви е трудно и не искате да приемете заболяването си множествена склероза. Аз го приех и живея с него! Вижте как…

Теменужка Реккола

Нещото което напираше да излезе от мен, сега е пред вас… Подавам ви приятелска ръка и искам да ви кажа – не сте сами… С множествена склероза може да се живее нормално… Искам да ви подам много думи, които са в главата ми, много спомени, много мисли, хаотични мисли. Като ме четете, ще ме разбирате, ще ме усещате, ще чувате моят дъх с мислите си. Дойде моментът, в който се изправям пред вас, с моето послание. Да пиша и да помагам на тези, които са в моята ситуация. Идваха при мен хора, от тук оттам, говорихме си, писахме си. Реших да седна и да сбия всичките тези мои съвети и препоръки, в едно цяло. Така ще са полезни на тези, които искат да разберат как се боря с МС.

Аз съм човек като вас, със своите нужди, с капризи, с изисквания, с желания, с потребности и намерения. С много мечти и трудни моменти. С множествена склероза. Една от вас… Една като вас. Нося си заболяването от доста време, години и години наред. Не ми се иска да го наричам заболяване, защото някак си с времето свикнах с него. Приех го, като приятел в живота си. Научих се да го усещам и когато идват пристъпите, да ги улавям преди това, в движение. Улавям ги по различните ми настроения – отпадналост, меланхолия, депресия. Много са вариантите и разновидностите на всеки пристъп. Не съм седнала, за да ви обяснявам симптомите и другите подробности по хода на МС. Моята цел е друга. Да ви покажа и разкажа как, с какво, къде и защо успявам да излизам от лошите ситуации, такива, каквито само множествена склероза може да ни причини.

Да ви призная имаше много сълзи по този път. Много страдание, по-малко болка, но и тя присъстваше. Вие знаете, които ме четете, разбирате ме. Няма как да е друго, болест е. Не е хубаво да си болен… Да си обгрижван, да си зависим, да те съжаляват и да не те разбират… Трудно си е, но не е нещо непобедимо. МС си има своята слабост, както и своята не добра слава. Но за мен няма нищо непоправимо… Не обръщам внимание и дори успявам година след година да си ходя с МС-ът, без да ми пречи. Може да има и други като мен. Радвам ви се!!! Вече попрекалих с вашето доверие и търпение. Много обиколки направих преди да стигна до целта. А тя е, да ви събудя от вашия сън и да ви поръчам още няколко минути внимание, за да можем заедно да се настроим на една вълна.

Питате ме – как успя да проходиш? Успях и успявам всеки път, когато почука отново на вратата ми МС. Правя го, защото се научих да настройвам всичко вътре в мен. Да се проучвам, да се анализирам и се научих да успявам. Усещам идването на пристъпите. Те са със сходни симптоми – умора, отпадналост със сънливост или превъзбуда с гняв и агресия. Но и двата варианта вървят заедно с отчаяние, самосъжаление и сълзи. Знаете го, вие които сте минали по тези пътеки. Но аз да си кажа, откъде започва и къде свършва всичко. С идването на тези проблемчета, се активирам много бързо и търся спокойна атмосфера, без стрес, без доза напрежение. И защото все пак сме човеци и сме заобиколени от всичко, някак си е трудничко да се пъхнем в кибритена кутийка и да не чуваме, и да не усещаме нищо, от това което ни заобикаля.

Потърсете начини и заемете отбранителна позиция. Малко странен съвет – не гледайте новини, тези които ни пълнят с отрицателна енергия и са пилеене на време, и пораждат неспокойство. Откъснете се за малко от реалния свят, не чувайте и не виждайте, това което не ви харесва. Бъдете егоисти в малка доза. Не се товарете с физическа работа, избягвайте психически атаки, не се бутайте с човеци, които ви лишават от спокойствие. Намерете уединение. Влезте надълбоко в душата си, поговорете с нея, да не ви причинява дискомфорт, помолете я да се запази силна в такъв момент, не лесен. Поговорете със себе си, да запазите самообладание и да не се огъвате пред безсилието и идващите промени на физическото тяло. Научете се да се подготвяте за идващата буря. Периодите са все същите: пролет, есен, стресови ситуации. Намерете се, проучете се и действайте. Не се отчайвайте, има и по лоши неща. Тогава в такива ситуации, вие сте по черногледи от всичкото време, което ви е заобикаляло, така че въоръжете се с търпение.

Приемете го като атака, която идва и се подгответе за войната. Вашата война с вашия свят, с вашата душа, с вашия дух. Всичко си е ваше, би трябвало да го познавате. И да сте намерили предпазителят за най-успешно излизане от неприятната ситуация. Всеки от нас си има слабо място, тя и болестта си има такова. И затова ви съветвам, намерете й слабото място и започнете оттам. Не я съдете за неприятностите, които ви е причинила и продължава да ви причинява. Не я обиждайте, не я провокирайте, не я гневете. Благодарете й, че ви поднася изпитания. Заобичайте я, свикнете с нейното присъствие и с нейните променливи настроения. Но, се отстоявайте, борете се. Не й се давайте. И не я дразнете, не я предизвиквайте, че хапе… И то как… Аз говоря за нея като за обект, като за жив обект. Да, аз съм я приела такава и когато ме предизвика, не само се се отбранявам, но се научих да я атакувам. Както, тя мен. Когато ме ухапе, започвам да действам, първо на психическо ниво и паралелно с това на физическо. Когато вече съм подготвена за атаките й, предстои същинската борба. Влезте в моя свят на уединение, тук не само се преподреждам, а наливам в душата си доза позитивизъм – хубава музика, филм, правя неща, които ме радват. Но едновременно с това правя и физически упражнения, лека гимнастика, плуване, това, което мога да си позволя. Ето това е, преди и по време на всеки пристъп. Е, не отричам и в болница влизам, малко на кортикостероиди. Това е финалът. И почти винаги е с успешен край. Това е моята борба, стъпка по стъпка. Който иска, го може. Знам, че има различни варианти на МС, но това е от мен, от моят МС и моята утъпкана пътека. Кратко, ясно, не толкова обоснователно, дори малко банално, но който иска ще ме разбере и ще опита, пожелавам му да се получи. Само, не се крийте под сянката на болестта. Не се оправдавайте с нея…

С тези мои мисли, които облякох в прозрачни думи, исках само да направя кратък преход по пътеката на моето минало и настояще. Защото само така, ще успеете да ме тълкувате по правилният начин. Надявам се, от днес да се попромените, поне малко. Само си повярвайте, че можете и го поискайте силно. Целта е ясна, да се борим с МС. Болест, която е повече на психосоматично ниво, смея да твърдя, от всичко, което съм видяла досега. Успели са да ни убедят, че имаме МС оттам тръгва всичко. Магнитен резонанс и други изследвания, не може да се отрече видимото. Идеята е влязла вече в главата ни, тя ни изяжда, не можем да спим, четем информация, препрочитаме, сравняваме, съпоставяме. Усещаме слабост в крака, в ръката, вие ни се свят, губим равновесие… Оле-ле, ето ги симптомите… Това е, болна съм. После какво следва, проблеми с очите, двойни образи, временна слепота. И това го преминах, не един път, не два… Говора и той за ремонт, провлачвам думите, не ми се разбира, и аз не мога да се разбера… Казвам едно, то излиза друго. Засичам. Искам да говоря нормално, но не става… И това минах един път ли, два-три. После ми размина, заговорих нормално, сега не могат да ме спрат. И после, проблеми с уринирането, мокри проблеми, с памперси и това няколко пъти, не помня вече. Имаше периоди, когато не можех да стоя права, коленете ми се огъваха. Бяха като от локум краката ми, искам да се задържа, но не успявах… А най-грозното беше, всичките симптоми в едно… И ръцете и краката с коленете, уринирането, очите-двойни образи, говорът. Бях блокирала. Бях попаднала в една яма. Трудничко излязох, но успях.

Едно, по едно всичко си поправих, само бастуна ми остана, за опора, за сигурност. Страх ме е да не падна пак в тази яма. А и се поизморявам след 10-тата крачка и ми е по добре с опора. И днес съм си така, с бастун, един такъв малко поизхабен, но се сгъва, и ми е добре с него. Не ми пука, почти винаги е с мен, когато съм извън моята къща. Карам си по задачите. Не ми отива на всеки тоалет, но това са подробности, дребни детайли. Аз пак набързо прескочих годините и лошите неща, но си бях обещала, да прескоча подробностите, за да имам сили да стигна добрия финал.

Финалът с медалът, това исках… И всеки път, като преминавам по тази писта, винаги си чакам медалът. И знам, че ще го получа. Вярвам, че аз съм победителят, още в самото начало на пристъпа и тогава, включвам двигателят и преминавам по трасето. Има трудности, не са малко, но ги приемам с усмивка, понякога малко изкривена в прекия смисъл. Но нали съм с усмивка, но за съжаление с мътен поглед, малко страшен, лошо гледам тогава. Но, си е от болеста, не е моя вината. И аз започнах да се оправдавам с нея… И сега пак отново, идва буря, усещам я … Но аз винаги съм готова, наострила  сетива, всяка тъкан от тялото ми е в очакване, готова съм за бой.  Аз ли няма да мога… И този път ще се справя. Не е важно, колко на брой са кризите, по важни за мен са победите и медалите. С това исках да завърша.