Днес не успях. Не успях да пусна навреме традиционната неделна приказка. Сутринта всъщност не знаех какво да напиша и отложих за вечерта.
Изминаха 3 седмици от началото на предизвикателството “Ден на колела”. Случиха се много неща. Запознах се с много хора. Видях доста. И реакции, и емоции, и трудности, и усмивки. Всичко.
Днес дойде редът на Деян Донков. Покани ни да гледаме новият спектакъл на Александър Морфов “На ръба”, където той влиза в роля на човек, който е на инвалиден стол. Само това знаех за това преставление… до преди два часа.
И сега, след този болезнено реалистичен, визионерски спектакъл ми е трудно да ви разказвам приказка. В рамките на час и половина пред очите ми беше силно концентрирана цялата ни действителност. И концентрацията е толкова силна, че очите сами започваха да сълзят.
А когато всичко свърши, просто станах на крака и мълчах.
Не, не че няма нужда от аплодисменти. Напротив, но на мен ми идваше не само да пляскам, а да тропам с крака и да крещя: Събудете се, хора! Защо се смеете? Не виждате ли, че нещо не е наред с нас? До кога?
Александър Морфов
Реквием за един отиващ си народ
„На ръба” е една емоционална, обща импровизация, за онова, което се случва в България. Нещо като реквием за държавата България, реквием за един народ, който си отива, който се стопява. Народ, който достойно и гордо съществува на този свят хиляда и триста години, но който не успя да устои на бруталните, алчни, безмилостни колизии на съвременната „демокрация””… и на собствените си низостни слабости и противоречия. Българската нация си заминава. Превърнали сме се в население, което едва оцелява в циничните условия на някаква фашистка, финансова общност, нарекла себе си – Европейска, която и пет пари не дава дали има, или няма такъв народ.
Днес може да се базираш като народ, ако успееш да убедиш някакви европейски програми в това, че съществува такъв народ – и те да финансират евентуално подпомагането, филмирането, изграждането… Като че ние не сме съществували никога, като че сме само фикция, неясен субект на поредните бъдещи проекти на Европейския съюз – и нищо повече. И само след няколко години ще съществуваме в техните програми така, както съществуват ромите, калдарашите, аборигените, масаите или някоя рядко срещана, изчезваща общност. Ще съществуваме единствено в програмите за възраждане на племенната идентичност!
С „На ръба” искаме да споделим нашата тъга и болка по онова, което си заминава, болката за българския народ, който от година на година се стопява. Изгубилите се традиции, приемственост, празници – всичко онова, което моето поколение е запомнило, което сме се опитвали да предаваме на децата си. Тези ценности се загубват и имат смисъл единствено за някое телевизионно шоу или за някоя програма за изчезващи народности. Червената книга на българите! Това е тъжната страната на причината да правим „На ръба”. А веселата… май няма такава!
(Из интервю пред БГНЕС, 12 март 2014 г.)
