Постарах се да бъда кратка.
Много бих се радвала, ако мога да мотивирам някого.
Казвам се Мерал Бакалова, на 31 години от Русе и от 14 години съм с диагноза МС.
Все още ми е трудно да повярвам, че ще го изрека, но болеста ми е лъчът светлина, който ме накара да живея истински, пълноценно и да черпя от живота с пълни шепи, без да се оплаквам, че нещо не е наред. Нека опиша как протичаше живота ми преди: педантичност до болка, успех на всяка цена – 2 чужди езика, постижения в математиката, желание за написване на едни от най-добрите есета, 2 пъти седмично тренировки по тенис, чести излизания с приятели, малко сън, преобличане по 4 пъти на ден, подредба на вещи по категории, цветове, видове, опит за коригиране на всичко, което не е наред в света около мен, както и много критика и недоволство към околните, особено близките и приятелите и най-вече към мен самата. И независимо колко повече щастие и усмивки получавах от близките си, аз се чувствах нещастна, тъжна и гневна.
До един ден, в който обикаляйки по софийските улици с цел намиране на перфектните обувки и плат за рокля за предстоящия бал, усетих как тялото ми се държи странно. Първо започна със слабост в левия крак, след това се появи мравучкането в дясното бедро и накрая слабост в лява ръка. Не разбирах тези странни явления и реших да ги споделя с моята майка. Без никакви колебания, тя ме заведе на преглед при един изключително добър невролог. След повече от 40 минути преглед, в който аз много се забавлявах /все пак не всеки ден ти казват да си бутнеш носа със затворени очи и да те гъделичкат и да те питат – „тук има ли гъдел?”/ чух думите: „Не мога със сигурност да гарантирам без да се направи ЯМР, но съм уверен че става въпрос за множествена склероза и я записвам за хоспитализация още утре”. В този момент смеха ми секна, а сълзите се лееха както от мен, така и от очите на майка ми. Раз, два, три и като на игра вече бях в болнична стая, с абокат в ръка, с лепенка на другата от взетата кръвна проба и с три синки по дупето от други инжекции. Не спирах да се питам: “Какво стана? Къде сбърках? Сега ще умирам ли? Или ще се парализирам? Какво ще правя? Не съм готова за това. Искам да видя толкова много неща, да се запозная с толкова много хора, да науча толкова много неща, да се омъжа, да имаме деца, да покоря кариерните върхове, да посетя почти всички населени места, да отида поне на един концерт и… и… и… искам да се насладя на живота. Това не може да е истина!!! Аз съм само на 17! Трябва ми още време!!!”
И го получих. Получих повече време. Получих повече време, благодарение на родителите и сестра си, които в нито един момент не спряха да ми вдъхват сила и увереност, не ме третираха като болен човек и не спряха да ме обичат и да ме мотивират да повярвам в себе си. С тази любов аз продължих живота си уверено. Станах студентка същата година в Свищов, изместих се там следващите 4 години, завърших успешно и освен абитуриентски, празнувах и абсолвентски бал. Започнах работа, и близо 10 години работя на пълен работен ден.
Всяка моя сутрин започва с йога нидра в леглото, с усмивка към слънцето, подготовка за работа с чаша кафе в ръка и след приключване на работния ден, продължавам с малко спортуване, срещи с приятели, семейство, запознанства с нови хора, семинари, подготовка по новия ми проект, който е свързан с втората магистратура, която карам и накрая победоносно с чаша червено вино приключвам деня си и се отдавам на заслужена почивка.
Старая се всеки ден да правя нещо, което не е свързано с ежедневието ми, а именно: да приготвя песто от босилека в кухнята ми, да нарисувам някоя неразбираема рокля, да гледам за 1096 път Индиана Джоунс, да напиша поредния списък /с желания, цели, покупки, постижения и др./, да измисля поредното интериорно решение за дома ми, да се лакирам с „бонбонен” лак за нокти, да танцувам, да учим нови думи с племенниците ми и накрая „да овършеем къщата като за последно”.
Искам да споделя радостта си с всички които са изгубили вяра в себе си и да ги уверя, че щастието е в нас самите. Живота е в нашите ръце и трябва да се изживее. Без оправдания, без извинения, без упреци. Живота е въпрос на гледна точка. Знам, че е трудно да излезеш от зоната си на комфорт, но в момента в който го направиш виждаш колко различен и хубав е света около теб. Колко много възможности имаш и как всичко това зависи от теб. Не от родителите ти, не от любимия ти, не от лекарствата, не от държавата, не от работодателя, а теб самия. Затова, ако мога да накарам поне един човек с МС да повярва, че може да живее пълноценно и да го провокирам да го направи ще знам, че светът е станал още по-красив и добър.
11 Comments
Човек наистина трябва да бъде оптимист,да не се предава,за да има ефект лечението ,а движението е това,което трябва да осъществяваш ,без да се заседяваш много време на едно място.
Възхитително! Страхотен дух, а лекувате ли се с някакви медицински средства или алтернативни?
Здравейте Калина,
Благодаря за милите думи.
Медицински средства – от много време не ползвам. Това, което правя е – йога всеки ден, основно медитация.
. В последно време изключих почти изцяло млечните продукти от
хранителния си режим и намалих приема на житни култури/ това е основно за да изчистя алергиите си, които се оказа,че също са лечими/ и се старая да спазвам лунния детокс.
Основната “алтернатива”, която правя и ме кара да вярвам в себе си е че запълвам времето и ума си основно с положителни мисли, емоции и дейности. Това според мен е едно от основните неща, за да бъдеш здрав и щастлив.
Благодаря за отговора! Това наистина е най-страхотната терапия. Хармония и занапред!
В нашето семейство МС е наследствена от баща ми, първо порази по- голямата ми сестра, след това мен и сега моята малка дъщеря. Не сме се предали, ежедневно полагаме грижи за здравето си, експериментираме много техники и методи за самолечение, духовни практики, РЕЙКИ, масажи……… Дълбоко в себе си вярваме, че скоро ще настъпи промяна. За съжаление дъщеря ми не можа да следва, защото я отхвърлиха заради диагнозата, а сега никъде не я искат на работа. Има ТЕЛК 75 % с право на работа, но живеем в България, страната на дискриминацията на хората с увреждания. Аз също съм с ТЕЛК 95 %, по професия съм готвач консултант с 25 год. стаж, но кой наема ” инвалиди” на работа ???! Мога да работя, чувствам се пълноценна, движа се с бастунче и мога да работя на стол с колела, както готвя у дома, но никой няма да ми даде шанс за работа. Преди да се ” влоша” разработвах заведения, обучавах персонала, правех менюта, рецепти, всичко свързано със заведенията за хранене.Историята ми е дълга………
Къде живеете?
в момента в София
Здравейте дайте ми телефон за връзка, да се чуем
Здравейте, Теодора! Бихте ли ми пратили ваш телефон на ms@mogasam.org. Бих искала да поговоря с вас. Имаме предложение за работа към вас! Хубава вечер! Биляна
Здравейте Мерал
Много моля за ваши координати за връзка- тел. или имейл
Здравейте, Севдалина! Изпращам ви адреса на Мерал – meryx@abv.bg. Радвам се, че нейната история ви е вдъхновила и искате връзка с нея. Хубав ден от мен! Биляна Савова