от Пепа Витанова
Баба не беше виждала никога море.
– Опиши ми го, какво е то? – питаше.
Как да опишеш море?
– Голямо. Синьо. Като езеро, но от край до край все езеро.
– С вълни и русалки – допълваше брат ми.
– Хайде, стига глупости – прекъсвах го, нали вече бях голяма. – Няма никакви русалки. Само чайки и гларуси.
– Но аз видях русалка – упорстваше хлапето.
– Може пък и да е видял, не го прекъсвай така – баба беше роден дипломат.
– Защо не си ходила на море? Татко ли не те пусна? – за брат ми татко беше в основата на позволеното и забраненото.
– Не, не татко ти. Нямах път натам…
– Ще дойдеш с нас това лято и ще го видиш – прегърнах я.
– На море се ходи, докато си млад. Морето обича младите – каза баба.
– Ти пък откъде знаеш? Нали не си ходила? – откриването на причинно-следствени несъответствия беше силната страна на брат ми.
– Не съм. Но знам – баба се загледа през прозореца, сигурен знак, че иска да сменим темата.
Но беше някак отнесена през целия ден.
И на другия също.
Тя така и не дойде с нас на морската почивка. Май че забравихме и да я поканим, но все тая, и да не бяхме забравили, пак нямаше да дойде. Такава си е моята баба. Не иска да бъде никому в тежест. Като се върнахме от морето – загорели, изрусели и миришещи на водорасли, отидохме да я видим на село. Копаеше нещо в градината и се ядосваше на буболечките, които бяха нападнали доматите.
– Носим ти мидички, да усетиш дъха на морето – казах.
Баба долепи лице до тях и вдъхна дълбоко. Очите й светнаха.
– Видя ли русалката? – обърна се към брат ми.
Той се изчерви, нали беше вече пораснал.
– Ти пък! Каква русалка, бе, бабче?
– Твоята русалка. Всички се раждаме магически същества, животът ни прави обикновени човеци. Но за теб е рано да забравиш магическата си същност. Използвай пролуките между видимото и невидимото, докато не си станал голям и непохватен. Пролуките са твърде тесни за порасналите хора.
Така каза баба. Бях забравила в стаята си две книги на Карлос Кастанеда, очевидно ги беше прочела.
Брат ми не беше чувал за дон Хуан, но се замисли. Думите й го впечатлиха. Вечерта, когато останахме само двамата, ми призна, че всъщност бил зърнал русалката, но да не казвам на приятелите му все още. Видял я в края на Царево, сред лозовите насаждения.
Не казах на приятелите му, но казах на баба.
– Къде е това Царево? – попита тя.
– На юг. Царево започва там, където свършва Мичурин – опитах се да бъда интересна. – Старият Мичурин, бабо.
– О, Мичурин – не беше ходила на море, но се ориентираше в географията. – Имах приятелка от този край. Преди да ми дойде на гости, не знаеше, че има селища без море. Казваше, че всички улици в Мичурин водели до морето. Сигурно е прекрасно да живееш до морето, защото виждаш главно живи същества, които летят и плуват. Полетът и вълните са свобода.
Баба никога не беше летяла със самолет и се зачудих как ги разбира тези неща.
– Ти можеш ли да плуваш, бабо? – погледнах я присмехулно.
– Мога, но нямам практика – отговорът й ме разсмя. – Дядо ти ми показа как да движа ръцете и краката, за да се задържам над водата. За да се научиш да плуваш на сухо, са необходими страшно много упражнения. И аз се упражнявах, подготвих се за срещата с морето. Но така и не стигнахме до него. Трябваше да избираме: къща или море.
– И избрахте къщата? – брат ми огледа чардака, розовите храсти в градината, отрупаните с плод ябълкови дървета в двора. На лицето му се изписа колебание. – Аз бих избрал морето.
– И аз това бих избрала сега – баба изглеждаше тъжна. – Ако бях избрала морето, и къщата ни щеше да е друга.
– Как друга? – изненадах се.
– Друга. Къща на русалки и магически създания, не просто човечарник.
– Ха-ха-ха, човечарник, това ще го разкажа на приятелите – брат ми се заливаше от смях. – Човечарник звучи като кокошкарник.
– Говориш странно, бабо – малко се притесних. – Не трябваше да намесваме морето.
– Не трябваше. Бях си добре, преди да ми припомниш.
– Да ти припомня какво? – взех да се изнервям малко.
Баба замълча и се зае да плеви градината. Сигурен знак, че иска да сменим темата.
– Карлос Кастанеда е живял в Мексико, нали? – попита вечерта, когато седнахме да хапнем на чардака.
– Да. Защо? – изненадах се.
– Личи, че е имало море около него.
Беше задушила пъстърва, купила я от рибар от съседното село. На морето ядохме всеки ден риба, но като бабината няма никъде. Канех се да я питам кой я е научил така хубаво да я приготвя, но тя ме изпревари:
– Рецептата е от дядо ви… Той веднъж отиде сам на море. Там му показали как се прави рибена чорба.
– Сам? Защо сам? – за малко да се задавя.
– Мечтаеше да се качи на кораб, но го предупредили, че жена на борда носи нещастие. Не исках да му донеса лошия късмет. А и бях бременна с баща ви.
– Това са глупави суеверия, как можа да се вържеш? – ядосах се.
Дядо изкарал пет дни на морето. Като се върнал, пет дни мълчал. На шестия я прегърнал и казал: „Не трябваше да жертваме морето заради една къща.” Повече не говорили за това. Повече никой от тях не отворил дума за морето. Сякаш не съществувало. Така им било по-леко. Когато се родил татко, съседите все подпитвали няма ли да водят детето на море. Правели се, че не ги чуват.
– Порасна и без море татко ти. После си го навакса – усмихна се баба.
… … …
Иска ми се да бяхме завели насила баба до морето. Но не стана така. Заинати се, че морето било само за младите и влюбените. За децата и русалките. Закотви се в къщата на село, до София даже не искаше да идва. И ние с брат ми все по-рядко ходехме при нея. Гаджетата ни вълнуваха повече, такава ни беше възрастта. Купихме й мобилен телефон и по време на морските ваканции често й звънях от плажа.
„Чуваш ли вълните?”, питах.
„Чувам ги, момичето ми. Ако не ти излиза скъпо, не затваряй още.”
Това беше единственото й желание. И последното. Отплува в отвъдното по време на едно от септемврийските ми морета. Тогава сутрин и вечер й „пусках” песента на вълните. Мисля, че аз я убих всъщност. Сърцето й не издържа на вълнението.
Така си отиде моята баба, която беше родена за русалка, но живя заклещена в човечарник.
———–
*Разказът е носител на трета награда в националния литературен конкурс „С море в сърцето”
източник www.offnews.bg
