Вчера, веднага след силно емоционалните дни, които отминаха, имах уговорка да се видя с един мъж с множествена склероза. Никога не бях ходила в Бусманци, така че нагласих навигацията и тръгнах. Нямах никаква идея къде отивам и какво ще видя.
Бусманци е странно място. Хем село, хем пък квартал на голям град, с малкия си „краен“ квартал, с около 30-тина стандартни панелни блока. Не знам кога са издигнати там, но следите на времето ги е направила да изглеждат меко казано ужасни. И там живеят хора.
Мила, възрастна жена ме чакаше пред входа. Посрещна ме с усмивка и след това се извини, че ще се качваме пеша, защото нямало асансьор. Питам я, откога така, развален ли е? А тя – не, никога не сме имали. Май е откраднат… Продължаваме нагоре. Тя спира на всяка площадка за да си почива по 3-4 минути. Мисля си за човека при който отивам, за нейния син. Той пък сигурно изобщо не може да преодолее тези стъпала. Стигаме 5-тия етаж и тя ме кани да вляза в скромно, но чисто и подредено жилище, където Мартин ме чака. Той всъщност е обездвижен. Напълно. Може да движи само врата си, очите и устните. Може да говори и да преглъща. На 46.
Бил е спортист, колоездач, както отбеляза сам – с прекрасно тяло. Бил е и висок. Сега е легнал. И никой не го е виждал прав от години.
Също е бил и сервитьор. Предполагам добър, защото като го слушах с каква любов говореше за тази си работа, чак се изненадах. Имал е, тогава, и много приятели. И всеки ден са идвали в ресторанта, където е работел. Сега никой не идва. Няма ги.
Имал е и семейство. Крил е известно време диагнозата от жена си, но един пристъп на МС-а го е издал. Малко след това тя иска развод. Питам го – а какво беше преди това? Ами, казва той, не беше много добре, но пък имаме две прекрасни деца. И продължава: не я обвинявам, така е решила, така е направила, но за децата ми е мъчно… Децата…
За последно е бил навън, извън този апартамент през 2015-та. В последната болница, в която е лежал, долу-горе по същото време, са му казали, че няма какво да направят за него и че го чака тежко обездвижване. А той тогава все още се е движел. Но си е контузил коляното, оперирали са го и повече не е станал. И така се изпълнила „прокобата“на докторите.
Не знам… Не знам какъв хуманен лекар трябва да си, за да кажеш… да обречеш човек, който ти има пълно доверие, на нещо такова. И Марти не е единствен. Това го чувам от почти всеки човек с МС, с който се срещам. И за себе си чух подобни прогнози. Защо? Защо бе, хора, го правите? Толкова ли е трудно да намерите някакъв изход, подход, добра дума. Да дадете съвет, който да успокои човека, а не да го тласне директно към дъното. (Само ще ви кажа, че на едно момче на 24 бяха казали това, че даже и инвалидна количка му бяха дали, ей така, че ще потрябва един ден… и това докато той все още си е карал скейборда… три години е живял с мисълта за количката в мазето, накрая е седнал в нея)
Марти е добър човек. Бих казала от тези, дето от добрината си патят. Няма да разказвам повече за него, защото останалото са лични детайли, но ми повярвайте – той наистина е добър човек и наистина все пак може нещо да се направи за него.
Фондация МС – Мога Сам ще подпомогне Марти за няколко неща, които със сигурност ще му дадат възможност поне малко да се отблъсне от дъното. Ще му осигурим ритмична психотерапевтична терапия, специални добавки и витамини, както и лаптоп, през който да може да провежда онлайн срещи с терапевти, с мен, както и да гледа неща, които са му интересни в интернет. А да, и иска да се учи да медитира. Ще се опитам и да намеря някаква мобилна дентална помощ, защото от всички безполезни медикаменти, които е взимал през годините, зъбите са му като на 90-годишен старец.
Не е много, но след вчерашната среща, неговата племенница ми написа, че са всички са супер щастливи от срещата, която сме имали вчера.
Даааа, щастлив е човек не когато има много, а когато има достатъчно.
Достатъчно.
Както написах, лаптоп намерихме. Ще намерим и кой да му инсталира каквото трябва, че и да ги обучи малко. Марти не може да си движи ръцете и затова ще трябва майка му и баща му, които са на 70+ да се понаучат. Но и това няма да е трудно. Всъщност аз наистина вярвам, че няма невъзможни неща…
Свързани сме. Всички. И ако Марти е добре, ще са добре и други хора. Дори и вие ще сте по-добре, макар да не го познавате и никога да няма да отидете до Бусманци, за да се срещнете. Обаче вече знаете за него. Така, че ако той започне да се оправя и вие, които помагате на нашата кауза ще чуете това и повярвайте ми ще се почувствате добре. Много добре. Даже щастливи. Заради Марти…
Ето това е. Толкова е просто
Бъдете!
