Книгите на Луиз Хей ме преследват от много години. Първо се сблъсках с тях професионално. Като графичен дизайнер. Издателска къща “Кибеа” беше една от първите, които започнаха да издават книги за промяната. Преди много години. А аз имах и удоволствието, и шанса да работя с тях. Книгите бяха в ръцете ми, но и през ум не ми минаваше да ги прочета. Бях такава – не позволявах на никой да ми дава никакви съвети или да ми прави забележки. Още по-малко да чета книги за това. А най-малко пък, да се хвана на въдицата на някакви американски глупости. Пълен абсурд!
Така мислех тогава. Мина много време. Случиха се много неща – и със здравето ми, и с личния, и с професионалния ми живот. За пръв път отворих една от книгите на Луиз Хей, след едно от завръщанията ми от лечение в Индия. Случайно. В тази книга на края имаше таблица, точна и ясна. Здравословен проблем – Причина – Път за решение на проблема под формата на мисловно утвърждение. Ето какво прочетох там:
– Множествена склероза
– Закостеняло мислене. Коравосърдечие, желязна воля, липса на гъвкавост. Страх.
– Избирам пълни с любов и радост мисли, създавам любящ и радостен свят. Свободен съм и се намирам в безопасност.
Да! Съгласих се веднага. Беше дошло времето да прочета и разбера посланията на Луиз Хей. Прочетох цялата книга на един дъх. Имах усещането, че е писана за мен или че аз съм я писала. Все едно! Беше част от моя път. Бях стигнала сама до някои изводи. Бях преживяла сама повечето от нещата, които тя описваше. Дори бях стигнала до там да си измислям лечебни визуализации, с каквито нейните книги са пълни. И работеха успешно за мен! Вече бях сигурна в това. Аз правех нещата, които тя описваше. Бях започнала да работя със страховете си; бях започнала да благодаря за всичко, което ми се случва и да знам, че то е за мое добро, колкото и неприятно да изглежда в първия момент; бях започнала да търся и да различавам истинската любов и да се спасявам от лицемерието и фалша; бях започнала да казвам “не”, когато трябва; бях започнала да се освобождавам от чувството за вина; бях започнала да се променям и го усещах не само аз, но и хората около мен. Търсех, давах и приемах прошката истински. Бях започнала да усещам вкусът на свободата. А даването на прошка на себе си и на другите, е основния начин да се освободиш от миналото и да бъдеш свободен. Започнах да се гледам в огледалото и да се харесвам все повече и повече. Приемах се такава каквато съм. Усмихвах се повече. Обичах се…
Не е трудно. Трудното е да се пречупиш, да разбереш, че имаш нужда от помощ и промяна, да се срещнеш със себе си, да се самоопределиш и да започнеш да преодоляваш границите, които сам си си наложил. Границите на страховете се разбиват най-трудно, но когато формулираш страха, толкова точно, че чак да го видиш материализиран, можеш да го отстреляш точно в центърът му. Там, където всъщност се ражда паниката, която погубва. Така направих с един от моите – страхът от дълбоката вода. Прозаичен и често срещан. Имах го от дете и той ме ограничаваше. Записах се на курс по плуване. Явих се на кастинг за първия Сървайвър България, на който стигнах до финала и там направих най-голямото си постижение – изплувах 400м в басейн и се гмурнах, за да извадя предмет от дъното. Не ме одобриха за участник, но пък аз вече бях спечелила. Първата битка с най-големия си страх. След това реших да стана сърфист. Ходех всяко лято да се уча да карам сърф на един остров в Турция. Напредвах и бързо, и бавно. Технически усвоявах уинд сърфа, но не влизах да карам без спасителна жилетка и всъщност това беше първото, което слагах преди да вляза във водата. Имала съм падания и бедствени ситуации в морето, в които паниката не пропускаше да ми се яви на мига. Но преодолявах тези моменти сама и всяка малка победа ми даваше сила да продължа. И един ден, първия на поредното ми пристигане на острова усетих, че нямам търпение, че много ми се иска веднага да вляза във водата и чак, когато бях стигнала със сърфа почти в открито море, установих, че съм забравила спасителната жилетка. Нямаше я паниката. Нямаше го страхът. Просто се усмихнах и продължих напред… И след всичко това сбъднах една моя мечта – да направя рафтинг в горната част на реката Ганг в индийските Хималаи – много бурна, на места почти вертикална. Невероятно преживяване! И успях да преодолея страха си и да скоча във бурните, ледени води на една от най-големите реки в света. А съвсем скоро, преди няколко седмици направих и още едно нещо, което е пак свързано с вода. Научих се да управлявам каяк и го правех с невероятно удоволствие и удовлетворение. Без спасителна жилетка. В река Перияр, която тече до клиниката на д-р Прашант в Индия. Сутрините, в които го правех имах почти медитативно сливане с реката, изгряващото слънце и ритъма на гребане. И как щяха да ми се случат всички тези прекрасни преживявания, ако страхът от водата диктуваше животът ми?
Разказвам ви това, защото е моят пример за работа със страх. Не съм отличен плувец сега, не съм и най-добрия сърфист или гребец, но знам, че мога. Знам, че страховете са просто препятствия. Ограждат ни и затварят начина ни на живот в граници. С течение на времето границите стават все по-дебели, обрасли с всякакви паразитни невъзможности и абсолютно непреодолими на пръв поглед. Но ние избираме как да живеем. Ако ви харесва с граници, така да е. Но ако искате да живеете без лимит, започнете от днес. Работата върху един проблем и усещането, че е започнала промяната или че си достигнал до неговото преодоляване, те прави силен и уверен. Толкова уверен, че можеш сам да се справиш с всичко, което се изпречи на пътя ти и се опива да те плаши.
Винаги съм знаела, че пътят на моето лечение е правилен за мен. По-късно реших и да ви го разкажа, за да дам друга посока за избор на хората, които търсят. Много исках да ви спестя усилия и време, но сега от позицията на опита и срещите, които съм имала с много хора, знам, че не мога да съкратя пътя ви, но мога да сложа светлинки и знаци по него. А Луиз Хей и нейните послания са знаци с много светлина в тях. Вижте филма, който ви предлагам в линка по-долу, намерете нейните книги, направете първата крачка…
