Има дни, в които се отбелязват разни неща. И днес бил такъв ден.
През 1992 година ООН обявява 3 декември за Международен ден на хората с увреждания. България все още не е подписала и не се е присъединила към конвенцията за Правата на хората с увреждания.
Мисля, че това нямаше да е важно, ако подкрепата към тези хора в България беше адекватна. Но нея я няма. И даже да се вкопчим в тази конвенция, пак няма да се променим. Защото няма да има промяна, докато тя не дойде отвътре. На всеки един от нас.
Наследство или безхаберие? Дълги години тези хора са били скривани, за да не са част от “развитото социалистическо общество”.
Сега пак ги няма, защото не искаме да ги виждаме. Защото демократичното общество отхвърля невалидните. Не искаме да натоварват ежедневието ни и да ни стряскат. Защото колкото и да напредваме технологично, си оставаме необразовани и суеверни по отношение на много аспекти от уж модерния си живот. Защото не знаем как да ги погледнем. Не знаем как да подадем ръка. Не знаем как да направим така, че и те да могат да станат част от това общество. Не знаем как да направим улицата удобна за тях. Как да сложим табелата така, че от тяхната гледна точка да може да бъде прочетена. Не знаем как да направим рампа. Не знаем как да … Много неща не знаем. Хубавото на тази ситуация е, че можем да се научим. От тях.
Защото Те са тук.
И това може да стане много лесно – ако мислим за тях, първо за тях, когато започнем да създаваме каквото и да било – дреха, спектакъл, концерт, къща, улица – и ние ще живеем по-добре.
Да се сещаме за някои неща само, когато е ден на нещото е много глупаво. Не можеш да прощаваш само на Сирни Заговезни. Не можеш да се сещаш за близките си, които вече не са в този свят, само на Задушница. Не можеш да мислиш за рака или някоя друга диагноза, само в конкретният ден. Или за майката, за бащата, за жената, за детето… А да правиш добро само по Коледа или Великден?
Всеки ден е важен. Всеки ден е Велик Ден. И не е нужно някой да ни го казва. Това започва от нас.
Помислете за Тези хора днес.
И утре. И след утре. Защото тях ги има. И са нашият урок. И докато не вземем този изпит няма да помръднем и на крачка от блатото, в което ще затънем. Заедно.
Не искам да звуча песимистично или назидателно. Искам да звуча реалистично.
И това е реалността.
Ден на Колела / май-юни 2015
1 Comment
Много точно е предадено положението на хората с увреждания у нас (съзнателно не употребявам думата “инвалид”, защото тя съществува само тук. В цивилизования свят такова понятие няма).Говори се, че трябва да се създадат условия за тях, прави се нещо тук и там, но то е най-често недодялано и неудобно. Имаше в едно НС и депутат и до там. Не зная как се е чувствала сред ходещите избраници. Дано не са отвръщали поглед от нея и не са си пожелавали да не им се случи и на тях!
Толкова малко е необходимо за тях, но при този забързан живот кому са нужни те?