Този текст, не е публикуван никъде и описаното в него мое преживяване е основополагащо за промените, които настъпиха в мисленето и начина на приемане на случките в живота ми. Провокацията и вдъхновението, което ми даде тази голяма земя, наречена Хималаи са огромни! Подарявам ви ги и се надявам да усетите поне зрънце от тези мои усещания… Имах желание да ви пусна и снимки, но в момента не ми е възможно, за това ще го направя някой друг път. След това пътуване издадох албум “Децата на Хималаите” и няколко изложби озаглавени “Хималайска нощ”. На този линк
http://my.travel.bg/nepal/tengboche/188
може да разгледате малко снимки. До скоро!
В търсене на 6-ия елемент
Първото, което виждаш в Хималаите са молитвените знаменца в пет цвята с написани върху тях будистки свещени текстове, които непалците закачат на различни места в знак на почит към боговете. Цветовете символизират 5те основни елемента – бялото-водата, зеленото–въздуха, синьото-вселената, жълтото-земята и червеното-огъня . Другото, което виждаш са многото хора – мръсни, добре екипирани и мотивирани, с раници на гърбовете да обикалят тази Голяма Земя. В търсене на нещо, за всеки различно, но аз бих го нарекла просто 6-ия елемент. Всеки сам си го намира и сам решава, дали е това, което си е представял, дали е намерил това, което е търсил.
Колкото и да си чел, гледал и слушал за Непал, за Хималаите, за шерпите, това, с което ще се сблъскаш тук е толкова различно, на моменти толкова шокиращо, че ти трябва време да се адаптираш. Сега, когато съм се върнала и пиша този текст се питам “Защо хората отиват в Непал?” и ето какво мисля. Тези, които искат да попаднат в Непал могат условно да се разделят на 4 основни групи: тези, които са увлечени от източна философия, будизъм, медитация и други такива; алпинистите със и без стаж, за които основната цел на посещението са планината и върховете, а всичко останало е без особено значение за тях; пътешествениците – хора, които искат да видят всичко – и забележителностите, и планината и върховете (при това се катерят, бих казала не зле), да пообиколят магазините и да накупят това-онова, а също да се полюбуват на колорита и пейзажите, най-добре стоейки в някое кафене или ресторант, отпивайки любима местна напитка или вкусвайки традиционни манджи; и не на последно място трекерите – тези, които обичат много до ходят – по баири, пътеки – без значение, важното е те да не свършват.
В това пътуване аз се проявих като представител на един смесен вид – “трекер пътешественик”. За непосветените ще обясня – трекове, това са походи, които се организират по специални маршрути и единствения начин на придвижване са собствените ти крака.
До преди 50 години посещенията на чужденци в Непал са били забранени. А и самата природа се е грижила за това, хималайската верига е скривала кралството от чужди погледи. Но сега е различно. Всеки търсещ приключения, силни преживявания, търсещ себе си или без ясна представа защо е там, е добре дошъл или “Намасте!” както казват непалците. (намасте – здравей, между другото, това е най-често чуваната дума по хималайските пътеки. Така се поздравяват и местните, и чуждите)
Първото НАГОРЕ
Пристигаме в Катманду, столицата на Непал, но за този космополитен град ще разказвам друг път. Два дни по-късно се отправяме се към Лукла. Всичко започва от самолета – малък, 16-местен на непалските авиолинии с екзотичното име Йети Еърлайнс. Хората бързо слизат и се качват, защото няма време за губене – желаещите са много. Посреща ни красива стюардеса непалка, която раздава на всички по един бонбон и навъртени памуци, всъщност тампони за уши. Малките раници са в ръцете ни, а закопчаването на коланите е акт на добра воля. И така отлепяме и неусетно сме на 3000 м над морското равнище.
Не след дълго Те са пред нас – величествени, блестящи и недостижими. Свещените Хималаи! Това е първия поглед към това, което ни очаква през следващите 14 дни. 40 минути по-късно наближаваме Лукла и виждам пистата. О, ужас! Твърде малка е (колкото разстоянието от Орлов мост до Софийския университет, но наполовина) и е наклонена (както разбрах по-късно пистата е с 60 м денивелация). В края й започва планината. Е, кацнахме и то много майсторски. Слязохме, нарамихме раниците и приключението започна. Пропуснах това, че височинното ни изпитание започна от 2840 м – това е надморската височина на Лукла и приблизително височината на Мусала.
НАГОРЕ, НАГОРЕ, НАГОРЕ
Тръгваме НАГОРЕ. Още първия ден се сблъскваме с всички трудности. Нощният студ, мръсотията, тоалетните, външните бани, прахта, която е навсякъде по пътя и прониква във всяка пора на кожата ти, дрехите, техниката. Преспиваме в първата лоджия (хижа) от маршрута и там сме с още 50-60 човека, като по-голяма част от тях са на палатков лагер в специално изградени за това терени. Виждаме, че има още много луди като нас и това ни успокоява. Опъваме спалните чували върху студените нарове в още по-студените стаи на лоджията и след топлата, вкусна вечеря, влизаме в това, в което ще прекарваме всичките си нощи в планината – първият приятел на трекера спалния чувал. Първата нощ в Хималаите е спокойна и красива.
На другия ден продължаваме. НАГОРЕ, разбира се. Целта ни е Намче Базар, своеобразната столица на шерпите – главен търговски и транзитен център на областта Соло-Кхумбу. Надморска височина – 3450 м. Преходът е дълъг и доста труден, особено в края. По пътя минаваме покрай невероятно красиви места. Почти през цялото време се движим край голяма река и я пресичаме ту от ляво, ту от дясно по високи, дълги и тесни метални мостове, целите накичени с молитвени знаменца. Заричам се наум, че на връщаме и аз ще закача моите на някои от мостовете. Продължаваме НАГОРЕ по стръмното. Вече започва да се усеща липсата на кислород. И ето, след едно от поредните изкачвания, той е пред нас – Намче Базар, градът при споменаването на който, сърцето на всеки алпинист започва да бие учестено. И как не – това високопланинско място е кръстопътят за катерене на едни от най-високите върхове в света. Разположен е амфитеатрално в живописна долина, оградена от планини. Настаняваме се в лоджия и веднага се впускаме да разгледаме града. А там има всичко – и интернет, и телефони, и всякакви магазинчета… Дори немска пекарна има, в която можеш да си поръчаш топъл шоколад и току що изпечен браунис. Има си и клубове с жива музика, билярд и всякакви други забавления. Но ние нямаме време за това – трябва да починем, защото на следващия ден ни очаква качване на почти 4000 м и… първият ни визуален сблъсък с Еверест.
Събуждаме се, закусваме обилно и пак НАГОРЕ. Над Намче Базар се намира музеят на Еверест и от там разбира се е и гледката, към която всички се стремят. Правим си снимка на фона на най-високия връх на планетата и продължаваме към Кумджунг. На 3780 м попадаме в прословутия японски петзвезден хотел “Еверест Вю” и отново се наслаждаваме на гиганта от красивата тераса на хотела. Чуствам се леко отпаднала и уморена, но усилието си заслужаваше. Връщаме се в града по заобиколен път, но много живописен и приятен.
Виждам поляна с хималайски еделвайси. Тайничко си откъсвам един за спомен.
още по-НАГОРЕ. Гокю
Един от групата е зле. Симптомите са на височинна болест. В Хималаите всеки 7-ми човек се разболява от недостиг на кислород. С това шега не бива и единственото спасение е да останеш на същата височина или да слизаш надолу. Оставяме нашия пострадал в Намче Базар заедно с един от носачите. Водачът-шерп им прави индивидуална програма и групата продължава НАГОРЕ. Този път целта ни е Гокю – 4800 м. Три дни вървим до там. Пътеки, носачи, якове, малки студени хижи, топли вкусни супи, гостоприемни шерпанки в лоджиите, преминаване през облаци, красиви пейзажи, стръмни изкачвания, сладкодумни трекери, мирис на горящи сушени екскременти от як и много, много прах – всичко това се редува последователно и някак хармонично. Май само прахта е постоянна константа – има я навсякъде и по много. Но с всичко се свиква. С това също. След три дни ходене стигаме до първото от езерата на Гокю. Пак разбирам, че усилията са възнаградени. Ужасно е красиво! Вече сме на 4800 м и това се усеща. Задъхваме се от най-малките усилия – някои имат леко главоболие, което за щастие отшумява. В Гокю има няколко лоджии и ние се настаняваме в една от тях. След обяда продължаваме пак НАГОРЕ – върха е Гокю Ри и височината му е 5360. Ходим бавно, крачка след крачка, често почиваме. Въздухът е толкова прозрачен, че върховете на планината се виждат на 100 и повече километри. На моменти имаш чувството, че всичко изчезва някъде под земята – ти стоиш на самия връх, а около теб само върхове устремили се към небесната бездна. Горе разбираш защо си се качил – гледката е меко казано завладяваща.
Това е трекът – катериш и гледаш. В планината разбираш себе си, доближаваш се до границата на възможностите си, чувстваш се като прашинка…, но със стойност.
Езерата на Гокю са невероятни с ледената си неподвижна красота. При добър късмет можеш да видиш и жълтите патици, за които те са уютен дом, но само през някои месеци на годината. Точно срещу върха е гледчерът Нгозумпа, който също заслужава усилието да се изкатериш на ръба на хълма и да видиш смразяваща кръвта картина – огромна мъртва река от пепел и камъни, идваща от върха Чо Ойо. Разбираме, че в Гокю има сателитен телефон и веднага правим опити да се свържем с България. Успяваме. Вълнуващо е да съобщиш след дни мълчание, че си жив и здрав и то на 5300 м.
Е, колкото можахме видяхме, затова продължаваме. Вече не нагоре – ще се движим на тази височина и надолу. Следваща цел – Дингбоче 4410 м. До там пътят ни е 2 дни. Доста дълъг и уморителен преход. Пристигаме по тъмно. Настаняваме се в една от лоджиите и разбираме, че тук не за пръв отсядат българи. В колекцията от монети на стопанина откриваме монета от 20 стотинки от 1974 г. Става ни някак мило и това чувство се подсилва от факта, че стопанинът знае за България, за хубавата ни ракия, бялото сирене и топлите плетени пуловери. Последното леко ни изненадва, но е толкова хубаво на такива далечни, високи и сурови места, някакъв обикновен човечец да ни говори за България. Лягам си с мисли за българските неща. Може би тук е мястото да спомена, че това ми беше осмо денонощие, в което аз пак не можах да мигна. До ден днешен не знам причината. През деня се чуствах добре, но дойдеше ли нощта – ужас, не ми стигаше въздуха, дремех в полуседнало положение или четях книги, които предвидливо бях качила на мобилния си телефон.
Та тази нощ аз взех решение да се отделя от групата и с личния си водач-шерп да се придвижа към манастира Тенгбоче. На другия ден се разделихме. Останалите като едни истински трекери продължиха по безкрайните пътеки и баири, а аз като истински трекер-пътешественик (повече от второто) тръгнах към духовното. Исках колкото се може по скоро да стигна до манастира и да си почина няколко дни преди слизането към Намче Базар.
Тенгбоче, двамата Мингма, свещения лама и мандалата
Желанието ми да престана да ходя, поне за малко беше толкова голямо, че преходът до манастира ми се стори приятен и лесен. Като пристигнах радостта ми се удвои, защото там ме посрещнаха куп приятни хора. Там беше и нашия пострадал, който вече след десетина дни климатизация се чустваше добре.
Манастирът Тенгбоче е най-големият в Непал и е забележителност за Хималаите. Намира се в района на Соло-Кхумбу, на височина 3867 м и е един от най-високо разположените манастири в света. Построен е през 1923 г. със средства на жителите на Кхумбу. Десет години по-късно унищожително земетресение срива манастира, но той е построен отново. Легендата разказва, че манастирът е на място, където в един голям камък се е спънал лама и е паднал. На езика на шерпите името на обителта означава нещо като “изображение на петте”. Отпечатъкът от ходилото на свещения лама върху камъка може да се види и сега на входа на манастира.
Нито една алпинистка експедиция, която се отправя към Еверест не може да подмине Тенгбоче. Участниците в експедицията дават щедри дарения, присъстват на богослуженията и получават благословия от ламата на манастира.
Настанявам се в “Хималая лодж”. Стаята по нищо не се различава от другите, освен това че от прозореца ми се открива невероятна гледка към… Еверест. Около нас са и другите хималайски красавци – Нупцзе, Сагарматхи, Лхотце…
Първата ми нощ, в която успявам да поспя малко, завършва със сън, в който изведнъж се вмъкват странни звуци на барабани, тръби и чинели, но подредени в красива мелодия.
Събуждам се – часът е 3.30. Отварям очи и срещу мен е най-невероятната хималайска картина – огреният от пълната луна Еверест. Не, не сънувам. Аз съм тук. И той съществува.
Обличам се бързо, като по команда, опасвам цялата техника около кръста си и се запътвам към храма. Навън е нощ, но манастира свети и вътре кипи живот. Това е началото на празника Мано Римде, който се провежда всяка година през ноември, на пълнолуние. Не смея да вляза. Даже не снимам. Толкова е магично и нереално, че ме е страх да не го разваля. Сякаш искам да си остане само за мен. Магията се подсилва от звездопад, който се изсипва точно над манастира. Не успявам да си пожелая нищо, но душата ми е изпълнена с красота и ликува.
Изгрева посрещаме отново с мелодията от звуци и всички започват да се подготвят за празника. Прииждат хора от всякъде – и местни, и чужденци. Местните, красиво облечени в най-новите си дрехи са в очакване на ритуалите, танците и разбира се благословията от свещения лама. Стопанката на нашата лоджия, Мингма, предлага и ние да се облечем в шерпански дрехи. Изважда грижливо скътани ризи, сукмани и престилки и промяната започва. Вълнувам се. Тя ще ни представи на ламата и той ще ни благослови. Ще се слеем още повече с планината и нейните дъщери. Часът за първия ритуал настъпва и всички монаси излизат от манастира, облечени в неизменното червено и оранжево, с прословутите жълти шапки на главите си. В ръцете си държат най-различни светини, а по-средата на колоната пристъпва самият лама. Множеството непалци ликува. Всеки се опитва да се докосне до светия мъж. Шествието се устремява към една поляна, всички сядат по земята и церемонията започва. И аз съм сред тях и очаквам мига на благословията. Идва моят ред, в ръцете си държа жълто копринено шалче, а в него увити 500 рупии. Такава е традицията. Всички дават пари на ламата, а след това той ги разпределя по предназначение, като дава и на монасите. Подавам шалчето на ламата, а той си слага ръката на главата ми и казва нещо. След това ми дават да изям някаква странна прах, която прилича на какао, но е ужасно люта. В шепата ми сипват оризово вино, което трябва да изпия. С това вече бях благословена.
Фестивалът продължава с ритуални танци, нощно веселие за местните, шествие с огньове и разваляне на мандалата, която се прави от монасите няколко седмици по-рано. В Тенгбоче се запознах с още един Мингма, монах от манастира – сприятелихме се и той ми показа мандалата по-рано отколкото на другите, защото нямаше как да присъствам на този ритуал. (останалите от групата дойдоха и трябваше да се връщаме към Намче Базар). Бях привилегирована да видя това творение преди всички. Когато надникнах зад пердето, зад която ревниво се пазеше мандалата видях нещо толкова хубаво и крехко, че се притесних да не го разваля с някое излишно движение. Усетих, че снимайки съм спряла да дишам.
Мандалата олицетворява може би най-добре философията на будизма – всичко е уникално красиво и хармонично, постига се с много труд и постоянство, но нищо не е вечно, всичко е преходно. Тази, която видях беше направена от цветен пясък, върху дървена подложка и както разбрах от Мингма е работено върху нея около 4 денонощия.
Нямаше как да присъствам на развалянето на мандалата, което като ритуал е също толкова важно, колкото и създаването. Само разбрах, че ще я развалят с вода и това трае няколко минути.
Приключението, за съжаление вървеше към своя край. Предстояха ни два дни тежки и дълги прехода. Но пък съвсем скоро щяхме да бъдем в Катманду и разбира се, в дългоочакваните хотелски бани с неограничено количество топла вода. Не се бяхме къпали цели 2 седмици. Като изключим заплакването във външните бани с “бойлери” от 10-литрови бидончета, в които умираш от студ и водата не стига почти за нищо.
На втория ден, вечерта сме вече в Лукла. Спонтанни викове на радост избликват у всеки, когато след поредното стръмно изкачване пред очите ти е своеобразната входна врата на Лукла. Следва тържествена прощална вечеря с носачите и за пръв път опитвам месо от як. Не е лошо. Изобщо храната в Хималаите е много вкусна и за тези две седмици нито веднъж нямахме стомашни проблеми. Всичко се приготвя веднага на място, но е добре поръчката за храна да се направи от предишния ден. Много обичахме да похапваме горещи супи – шерпа стю, рара ноодъл сууп, крем супа от чесън, а също така и даалбат (най-разпространено ястие с ориз, леща и най-често с картофи), и прословутият тибетски хляб, който много напомня на българските мекици и който ядяхме в големи количества с мед. Мингма от Тенгбоче в кухнята си ме научи да приготвям шерпа стю и мо-мо (мо-мо са непалските пелмени, които са с плънка и са варени на пара или пържени). Всичко това е подправено с изключително лютата смес от разни смлени неща наречена шерпа джам. Лютите подправки помагат много за унищожаването на микробите. Затова яденето на люто в Непал и Индия е не просто въпрос на вкус, а начин за оцеляване.
6тия елемент
Дойде време да си тръгнем и отново бяхме на летището в Лукла. Самолетчетата рано сутринта кацаха и излитаха едно след друго, като бързо се сменяха пътниците. Пристигащите нямаха търпение да се потопят в тайнствата на Голямата земя, а заминаващите, като нас, тръпнеха в очакване на завръщането в цивилизацията.
Стоях в залата за заминаващи в очакване на нашето самолетче, гледах новите покорители на Хималайските предизвикателства и си мислех: “Защо идват? Какво търсят? Какво намерих аз за тези две седмици?” Не знам как да отговоря на този въпрос, така че да ме разберете. Имам отговор, но той не може да се обясни с думи. То е усещане, което е много истинско, магично и тайнствено. Но аз открих Шестия елемент и той е духът. Аз усетих моя, усетих свежото му дишане. Усетих и този на моите спътници, които познавах едва от половин месец, усетих духа на новите ми планински приятели, усетих духа на Голямата земя.
Всеки се сблъсква с различни неща там – в безкрайната, сурова, ледена красота на Хималаите. Всеки се доближава до границата на възможностите си. И както всяко действие си има противодействие, и този сблъсък на малкия човек с голямата природа, оставя във всеки усещането за това, че е откривател. А какво е открил? Ами просто своя Еверест.
Малко легенди
Говорящите камъни
Където има планини, там има и много камъни. Камъкът е изключително използван в Непал, разбира се преди всичко като строителен материал. Камъкът за непалците е твърд и надежден. От него се извайват фигури и цели композиции на божества, които са ясни на всеки непалец. Тези камъни говорят без думи.
Но има в Непал камъни, които действително говорят. Те са с изсечени върху тях текстове и могат да се видят навсякъде, дори и по най-високите хималайски пътеки. Първия “говорящ” камък е намерен в Непал и представлява стълб, издигнат през 464г от раджа Манадев от династията Личчхав пред храма Чангунараяна в долината на Катманду. Тези говорящи стълбове са на всяка крачка в Непал и по тях хората научават за своята история, за деянията на раджите. Наричат ги шилапатра, или “каменно писмо”. Те наистина са като писма адресирани към потомците.
Такива “каменни писма” има пред храмовете, пред старите дворци, а понякога са просто на пътя или в полето. Написани са на санскрит, езика на неварите и непалски.
Най-древния стълб в Непал е световноизвестният Ашокастамбха. Изградил го е императора на Индия Ашока през III век преди нашата ера, в родината на Буда Лумбини. Именно благодарение на този стълб с подписа на императора, днес знаем къде точно се е родил Буда.
Йети?!
Историите за снежния човек периодически се появяват в непалската преса. Според описанията това същество е високо около 3 метра и е покрито с козина от главата до петите. Преди време темата за йети е била много популярна в света. Сега страстите са се поукротили, а и толкова години така и никой не е успял нито да го хване, нито да го снима. “Йетиолозите “ обаче не губят надежда и основните им сведения са разказите на очевидци и снимки на огромни следи в снега. Шерпите твърдо вярват в съществуването на йети и казват, че просто многобройните алпинисти са ги разгонили. Казват даже, че съществуват деца на йети, които са родени от непалски жени след като са били нападнати от снежния човек. Преди няколко години непалското правителство е издало закон, който забранява лова на йети. В Непал използват този мит за рекламни цели – изобразяват го по сувенири, кръщават на него авиолинии и хотели. Единствената цел – да привличат все повече туристи.
Шерпите
В най-високите части на Непал живеят народите с тибетски произход – бхоти и шерпи. Те имат ясно изразени монголоидни черти – широки скули, тесен прорез на очите и жълт отенък на кожата. Набити и широкоплещести, мъжете са със треден ръст, а жените са още по-ниски, слаби, смугли и с черни коси. В най-високите райони жените са повече отколкото мъжете и това е така, защото много от мъжете търсят работа в долината на Катманду и Индия. Обикаляйки Хималаите ти се струва, че носенето на огромни товари е обичайното състояние на шерпите. Тежестта се опасва с широк пояс (ноша), който се поставя не на пояса, а на челото. Ношата става като неразделна част от тялото на шерпа. Очевидно това приспособление облекчава много тежката работа на иначе малкия носач. Възрастен шерп носи минимум 50кг, че и повече и колкото по-голям е товара, толкова повече получават тези хималайски “мравки”. Шерпите започват да носят още от детска възраст. Често срещахме деца, на видима възраст не повече от 3-5 години, които носеха пластмасови туби пълни с вода и то не по-малко от 10 литра.
Еверест в цифри
Тибетците и непалците са боготворяли този връх още преди да разберат, че това е най-високата земна точка. За този факт човечеството е разбрало едва през 1852г, когато сътрудниците на индийското топографско дружество установили, че тази планина е най-високата на планетата. Върхът е кръстен на Джордж Еверест, военен инженер, топограф и изследовател, ръководител на Индийската геофизическа служба в периода 1830-1843 г. Сагарматха е непалското име на върха, което значи “високо в небесата”. В началото на XX в., става известен с тибетското име Джомолунгма, което на езика на местното население означава “богиня майка на земята”.
Първия план за изкачване на Еверест е разработен през 1893, а първия опит за покоряване на върха е предприет през 1921. До 1951г, когато е разрешен достъпа на чужденци в Непал, всички опити за изкачването на Еверест са правени по заобиколни пътища, т.е. не през непалска територия. За 31 години са направени 13 неуспешни опита за изкачване. И така до 29 май 1953 г. Новозеландския алпинист Едмонд Хилари и непалския шерп-водач Норгей Тенцинг покоряват Еверест.
През 1984 година за пръв път петима българи стигнаха до най-високата точка на земното кълбо по Западният Гребен. Христо Проданов реализира най-ранното изкачване през предмусонния сезон – на 20 април и стана 13-ия човек, който стъпва на Еверест без кислород.
Когато на 20 май 1997 година Дойчин Василев изкачи Еверест, той пък се нареди сред десетината алпинисти в света, покорили осемхилядника над 50-годишна възраст.
До днес са направени общо около 1600 изкачвания, от които 1200 успешни.
По-забележителни изкачвания на жени: първата жена е Юнко Табей, Япония през 1975; най-възрастната – Тамае Ватанабе на 64 години, отново японка, а най-младата е Дики Долма на 19 години от Индия.
Българи на върха (10):
1984 – Христо Проданов 20 април; (13-тия човек в света без кислород) (по Слов. маршрут 1979 и ние 1984) Методи Савов и – Иван Вълчев 8 май; Кирил Досков и Николай Петков 9 май; ръководител Аврам Аврамов
1997 г – Дойчин Василев 20 май;
2004 – Петко Тотев 18 май, Христо Христов (недоказано), Дойчин Боянов и Николай Петков 19 май.
1 Comment